Опитът на страните в преход, които са започнали процеса преди България показва, че децентрализацията трябва да отчита интересите на всички заинтересовани страни. Това означава, че всички засегнати от промяната институции и организации трябва да бъдат въвлечени в процеса още на първоначалните етапи. Освен това, от усвоените уроци на прехода следва, че фискалната децентрализация е безспорно важна, но нейните измерения (обхват и параметри) следва да дойдат като следствие от осъществяването на децентрализацията на функциите и отговорностите между различните нива на управление на държавата, от осъществяването на политическата и административна децентрализация.

Децентрализацията от формална гледна точка представлява прехвърляне на правомощия и ресурсите, които са необходими за осъществяване на тези правомощия, от по-високите на по-ниските нива на държавна власт.

На практика, всяка конкретна форма на децентрализация е компромис между два основни принципа: ефективност на услугата и демократичния контрол при оказването й.

                                     1                            2                      3

         ефективност демократичност

Разположението на “точката на компромиса” по оста “ефективност – демократичност” – 1, 2 или 3 е в силна зависимост от спецификата на конкретната функция (публична услуга), от наличните условия за добър мениджмънт, от възможностите за организиране на граждански контрол, от наличния административен капацитет на различните управленски нива и не на последно място – от националните традиции.

Основен проблем на всяка децентрализация е изборът на нивото, при което този компромис е най-точен. Освен това, вторият избор е с какво да се започне. В българския случай, се започна директно с фискална децентрализация и се избра равнище “община”. Не бе отчетен фактът, че общините са много разнообразни от гл.т. на мащаба, фискалния си капацитет, както и административния си капацитет. Резултатът е ясен, вместо фискална децентрализация, на практика се реализира механизъм за финансово преразпределение, базиран на нормативен тип отношения (стандарти за осъществяване на различните дейности, и чието осредняване игнорира спецификата на отделните общини. От друга страна, разделението на отговорностите само между две равнища: “централна власт” и “общини” доведе до засилване на централизацията (след като изцяло отговаря за финансовото осигуряване, централната власт изисква и съответния финансов и организационен контрол), а оттам и увеличаване реалната власт на отрасловите министерства и агенции.

Подценена бе ролята на регионите (областните администрации) и на държавните функции с регионално значение. В процеса на децентрализация няма само два полюса: общини и централна власт, а минимум три: общини – области – централна власт. Важен момент е и вземането предвид на съществуващите деконцентрирани служби на централната власт. Проблем тук е не само фактът, че броят им нараства, но и засилващата се липса на координация между тях. Последното е в сила не само за разминаването в целите на служби на различни министерства и агенции, но и между службите на едно и също министерство. Процесът на повишаване на управленската ефективност в случая изисква работа за:

• премахване на дублирането на функции и отговорности;

• децентрализиране на част от деконцентрираните служби на равнище “община” или “област”;

• повишаване на координацията между оставащите служби при използване на механизми за намаляване цената на издръжката им.

Само след изпълнение на тези мерки може да се пристъпи към въвеждане на второ ниво на местно самоуправление, както и към решаване на конкретните му форми – организационни, управленски, правни и т.н. България е и ще продължи да бъде унитарна държава. Това означава, че процесите на регионализация и повишаване ролята на териториалните единици и органи за управление имат естествени граници. Това обаче не следва да се счита като препятствие пред децентрализацията, а по-скоро като рамка на нейното успешно осъществяване и функциониране.

Основна опасност при прилагане на децентрализацията крие разбирането на децентрализацията като панацея – въвежда се децентрализация и оттук-нататък всичко е наред. Всъщност, по-вероятни са събития като:

• загуба на макроикономически контрол;

• неконтролируем ръст на общинските дефицити;

• проблеми с отношенията между властовите нива, доколкото потенциалните ползи от децентрализацията не идват автоматично.

Освен това, , за да се тръгне към децентрализация, трябва да се отговори на въпроси, свързани с необходимите предварителни условия като:

• може ли да бъде преодоляно институционалното, политическо или фискално забавяне в развитието на отделни структури и териториални единици;

• кои елементи, допринасящи за децентрализацията вече са налице;

• дали съществуващият капацитет на местните структури, които имат отношение към процеса е достатъчен;

• каква е най-подходящата последователност за извършване на реформи.

Определено се преувеличава изискването за наличие на политическа воля у управляващите. Практиката (в т.ч. и от нашата страна) обаче показва, че редица добре започнати процеси на децентрализация свършват с укрепване на централизацията. Причината за това се корени в желанието да се извършат множество промени за кратко време.

В процеса на децентрализация трябва да се уточнят три ключови момента:

• съобразяване на системата на вътрешнодържавни отношения в контекста на нашата страна. Съобразяването с традициите на България е задължително. Запазването на историческото отношение между самостоятелност на отделните нива и осъществяването на контрол от страна на централната власт е приоритетно. Изграждането на подходящи връзки ще позволи избягването на грешки, които компрометират децентрализацията преди да е започнала да функционира.

• необходимост от създаване на процедури за координация на дейностите на всички заинтересовани страни. Възможни са различни подходи при координацията на дейностите по децентрализацията. Въпросът е, че координиращата структура трябва да бъде приета от всички заинтересовани страни. Освен това, тази структура не може да има права по децентрализацията, които накърняват (засягат) правомощията на всяка една от институциите, участващи в процеса. Най-добрият вариант е, това да бъде работна комисия към водещата процеса институция – обикновено това е министерството, свързано с работата на териториалните власти.

• създаване на подходяща стратегия за прилагане на децентрализацията. Това, което обикновено липсва в управлението на процеса на децентрализация е прагматична стратегия за приложение. Обикновено централната власт прави няколко смели стъпки, но след това почва да се произнася по “дребните” всекидневни проблеми, нещо с което местните власти са свикнали. Стратегията ще помогне да бъдат разпределени във времето действията водещи към целта.

Подход 1 (досегашният модел)

1. Изработване на стратегия (концепция) за процеса

2. Приемане на програма на ниво Министерски съвет

3. Промяна на закони

1. Създаване на съвет – консултативен орган към Министерски съвет

2. Всяка секторна политика, особено финансовата се “филтрира” с оглед на децентрализацията

при този подход:

• възникват проблеми с легитимността на съвета

• нарушават се общоприетите процедурите на вземане на решения

• няма участие и инициатива от ниските нива

1. Изработване и приемане на концепция

2. Споделяне и утвърждаване на концепцията

3. Изработване на национална стратегия

4. Приемане на Закон за децентрализацията

> Към съдържанието на Информационен бюлетин брой 2/2003г.